Сред коментарите върху лирическата стихосбирка се прокрадва и проблемът за образа на Другия. В рецензия от Н. Николаев – „Студия върху песните на Дора Г.” на него е погледнато като на „блян по „той”, който „остава тъй непознат, тъй далечен”.[2] Срещата на лирическата героиня с Другия е момент на катарзис, „трагедия”, терзание, драма. Той се появява като загадка, „мираж” или заблуда. Неговото разкриване се постига с настойчивото питане: „Къде е той, къде е той?”. В рецензията е използвана метафората „галена мечта”, за да се определи присъствието на Другия в света на героинята. Така той е призован с вокативната конструкция „ела, ела”. Цялата стихосбирка е изпълнена от зовящите импулси при търсенето на Другия.
В коментара за битието на „Теменуги” Катя Кузмова-Зографова разглежда любовния сюжет конкретно между поетесата и значително по-младия щ събрат по перо Йордан Бакалов-Стубел. Тяхната връзка продължава десетилетие творческо и интимно общуване.[3] Критикът търси да намери „в какво собствено се корени другостта на обичта щ”, която се открива в „един изключително рядък поетически жест”. При диалога със Стубел той е назоваван „детко” и е предопределен да носи детското в себе си. Съвременната рецепция открива до героинята образа на Другия, на различния по характер и темперамент, на чуждия по измерения.
През 1994 г. излиза книгата „Дора Габе. Светът е тайна”. В предговора на Магдалена Шишкова се коментират моменти от творческата биография на поетесата.[4] Един от тях, битуващ в матрицата на текста, е образът за Другия в „Теменуги”. За него критикът пише: „Погледът щ е съсредоточен в себе си и още – в образа на копнежния, непостижим или безвъзвратно изгубен любим.”[5]
Заедно с гласа на лирическата героиня в текста проговаря и гласът на Другия, на влюбения, на мъжа. На него се поглежда като нещо съкровено, близко и свое – „Недей, дете, недей унива”. [6] Унинието е лирическа пулсация от миговете на емоция. Текстът борави със повелителната конструкция – „виж”, за да избави любимия от „вечна тъга” и да го въвлече измеренията на вълшебното – „звезди безброй”, „искри светъл рой” и „нощен покой”. Той е присъединен към празничния, към чудесния свят на героинята. Така те се събират в едно, в събирателното „нас”. Така зададена формата на заедност предполага заживяването в моделите на „приказка за рай”, във „вълшебен рай”, в нирвана.
Лирическата героиня е с мисълта, че нейната горда душа „никой” и никога няма да покори, да смири, но появата на Другия, на „властника” я обърква и смущава.[7] Любовната власт е тази, която посреща сигналите на „поглед”, на „пламък”, на „сърцето”. Това са индикациите, това са пулсациите на „твой”, на живота на Другия. „Гордата” женска душа изведнъж се превръща в „струна”, в тетива на музикален инструмент. Така фина и чувствителна тя усеща наличието и присъствието на чуждия до себе си, но и „твой”, прислонен вече от влюбеното сърце.
Докато интимните пулсации в началото блуждаят в текстовата матрица между „някой” и „никой”, то Другият е релефен, конкретен и персонифициран в „ти”-личната фирма.[8] Неговото присъствие го задава като непознат, но вече „свой”. Конкретизацията на „ти” формата позволява заживяването на лирическата героиня в света на „озарението”, в света на „щастието”. Тя позволява проникването и покоряването на сърцето. Любовта заживява като „наша”, обща – на лирическата героиня и лирическия той.
Диалоговата форма в текста – „аз” и „ти”, вълнува с наличието на сноп от небесни модуси, от „безброй звезди”.[9] Животът на Другия е видян от траекторията на небесните селения като бледност, самотност и далечност. От тази вертикална ос, от тази дистанция лирическата героиня си позволява да жестикулира, да борави не само с формата „ти”, но и с обръщението „о друже”. Другият е вече не само близък, но той е интимно присвоен. Неговото съществуване е ярко „светна с ярък плам” и в същото време далечно от „далечен край”. Така се създава усещането за загадъчност и тайнственост. В текста се сюжетира приказка за непознатия принц от деветте земи, та в десета.
Другият се появява директно, без дистанция, той вече е „до мен”. При тази близост с любимия, жената като жрица жестикулира с ръка, моделира благослов, заклинание и молитва. Тя мълви и шепти – „мълвеше плахо тишината”, в момент на сътворяване на чудото. В така оформената конфигурация Другият се приютява – „и ти до мен” в лоното на жената. Текстът чертае контурите на безкрайността, „отвън простора”, „отвън звездите”, на космичното, за да помести Другия, любимия в маркерите на свръхземното. Жената е призвана да охранява и пази „отвън”, „тук” и „около” траекториите на любимия.
При пътуването към себе си лирическата героиня внезапно пробужда спомена за Другия – „неволно те от сън събудих”, „неволно те за нов живот съзрях”.[10] Любимият е раздвижен за живот. Статиката е заменена от тръгване, отпътуване към далечното, непознатото, неизвестното. Това заминаване обаче ограбва, отнася и отнема от „сърцето”, от душата и същината на лирическата героиня.
Другият заедно със своята любима съчетава ведно и погледа към цветята, и погледа към птиците.[11] Битуването в заедността, във формата „ний” създава усещането за блаженство на състоянието – „щастливи … един до друг стояхме”, а любовта и на двамата е все още „млада”, неопорочена от житейските несгоди. Тя е усещане за близост, за единение с другия – краткотрайно, мимолетно, само „миг”. Заживяването с Другия е за лирическата героиня страдание, „безизходна тъга”, водеща до смълчаване дори и сред природата, сред замлъкването на птиците и „клюмването на цветята”.
Срещането и битуването на двама души, на „аз” и „ти” е акт случаен, акт на съдбата.[12] Но ако това се случи, и то на кръстопът, този акт е предопределен, съдбовен. Това е преминаване от един свят в друг, от живота към смъртта. Мястото е знаково – за среща, но и за разминаване. Другият е вече чужд, отдалечил се като спомен от кръстопътната среща, а тя е оставила след себе си един образ „мил” в пулсациите на „сияние”, на памет. Той живее със своя „дневен шум”, ежедневие и проза. Но е приет от лирическата героиня и със своите тайни, със своя „нощен шепот таен”.
Текстът рисува контурите на Другия с „очи”, които „сгряват”.[13] Той присъства, звучи с шепот „драг”, като съкровено мълвене на тайни думи, закодирани в душата на героинята. Пространството между нея и любимия се измерва с тяхната отдалеченост и недосегаемост – „Далеч си днес, далеч си ти от мен!”.
Мотивът за далечния любим се отработва и в друг поетически текст.[14] Дистанцията между двамата влюбени се определя от пътя, който те трябва да изминат един към друг. За героинята движението на водите събужда, възкресява „мил образ”. „Тя” и „той” се превръщат в образи на дистанцията. Той живее единствено и само в съзнанието и мисълта на героинята. Превръща се в обитател на иреалния свят, „във оня чуден край”, в света на приказното.
Лирическата героиня търси единение и близост с любимия чрез „поне едничък лъч”, чрез светлината и озарението на „твоите очи”.[15] С тях може да се достигне до душата на Другия.
А той, любимият е по детски чист и наивен.[16] Носи в себе си от виталността на „весел смях”, „бодър сън” и „светъл блян”. От този серафичен образ героинята иска прошка за нарушеното любовно равновесие. Тя се самообвинява за разрушения детския свят на своя любим.
Детското в образа на Другия продължава да бъде обглеждано и търсено.[17] Това са неговите мечти „детински”. Той заявява себе си дискретно – „тихо името ми шепнеш”, с мълвене, с полуизричане на тайната. А шепотът е като че ли проговаряне, откровение. Обръщението към Другия, любимия е изпълнено с много нежност, ласка и топлота. То носи не само интимност и близост, но и наивна чувственост. Той остава за лирическата героиня единствено и само – „дете, дете”. За него може да се мисли като „пролет”, като кръговрат в природата. Любимият носи красотата, хармонията и изяществото в маркерите на „взора ти цветя”.
В текста хоризонтът на Другия се чете през няколко рефрена – „друже мой” и „Къде е той, къде е той?”[18] Литературната и музикалната фигура „рефрен” е вид повтаряне, припомняне за някого и за нещо. Това става по вертикала и по хоризонтала – едното се носи от небесното, лунното и божественото, а другото – по земното, природното. Припевът, припомнянето за него полага смислите за нещо друго от мисълта за самия себе си, за собственото съществуване – „за теб да мисля, друже мой”. Мисленето за Другия е саможертвен акт, самоотричане – „глава наведох … за теб”. Неговото съществуване е възможно единствено и само в душата на лирическата героиня – „И горко аз сама се питах: Къде е той, къде е той?”.
Докато текстът борави с рефрена, то жестикулацията на лирическата героиня работи предимно с минорни тонове – „сломено сърце”, „замлъкнаха мечти”, „Прости, дете!”, „Настана скръбен ден”, „Погребах любовта!”.[19] Другия работи в пълен разрив с гробищната топика и полага режима на виталност – „вяра грей на твоето лице”, „В надежда светла цял сияеш ти”, „Тоз светъл взор е лъч”. Героиня живее пред прага на погребаната любов с „излъгана мечта”, но за нейния любим е останала „надежда светла”.
Внезапно обаче текстовата политика се преобръща. Другият, живеещ в модусите на надеждата и радостта, сменя своето настроение – „Ти тъжен си, като молитва тъжен”.[20] Този път „светлият взор” на любимия се заменя от режима на гробищната топика. Неговият образът се полага в параметрите на храма, където изповедта и молитвата се превръщат в реч, в говорене с божеството. Другият е „бледен, бледен като цвете”. Бледността отнася към модусите на мъченичеството или отшелничеството. Той се отрича от земния живот и се пренася в отвъдното. Отказът от грешния живот е обреченост на усамотение и преждевременна смърт – „цвете, поникнало над гроб усамотен”. Тестът е натоварен с много трагика и драматизъм. Другият се посвещава на своята несподелена любов. Неговите поведенчески жестове отвеждат към нивата на божественото. Дори и любимият да си отиде завинаги от света на лирическата героиня, за него ще се пее и плаче – „Бих пяла аз и нощ и ден”, „Бих плакала и нощ и ден”. Текстът борави с елегичното, при което денят и нощта слети ведно, конструират вечния човешки кръговрат, а пеенето и плаченето отвеждат към печалното и скръбното.
Драматичният сюжет продължава да вълнува с неразрешимостта си фигурите на „тя” и „той”.[21] Другият е този, който продължава да вълнува лирическата героиня с „бляновете първи”, „от първи трепет засрамени”. Той е този, който запалва интимните трепети на „тя”, но остава завинаги и само чужд, а не отдаден и любим. Другият търси единствено и само нейната младост – „загледан в младостта ми светла”, без да проникне до сърцето и душата – „не ги потърси тамо нивга ти”. Лирическият къс носи своите осъдителни нотки за невидените блянове и трепети на влюбения човек. Другият не може и не иска да проникне в света на своя обичан. Той никога не достига до глъбините на неговата душа, до изяществото и красотата на любимата.
Между лирическата героиня и Другия неусетно настъпва разрив, в който се четат различни гласове, смисли и послания в разбирането за любовта и живота. В поезията на Дора Г. влюбеният носи от божествените маркери на всевечния.[22] Той се полага в храмовата обител на душата, но видян освен като бог, се възприема и като роб – „А роб си бил, печален роб пред мен!” За лирическата героиня Другият вече се превръща в чужд, в печален образ. Така неговата фигура придобива антиподни измерения. Той живее във високото, но и в ниското, в божественото, но и в робското. Световете на „тя” и „той” се разминават по своя път.
Текстът прави опит да постави образа на Другия в конкретните мъжки редове.[23] Той снабдява лирическия герой с типичните сценични декори на „буен мъжки взор”, „поглед тих и ласкав”, „жив огън, що гори” и диханието на „урагани”. Мъжкостта е тази, която поражда хаоса, нарушава порядъка и унищожава хармонията. Неговият „жив огън” поразява като бедствие, но и топли, грее душата. Огънят, в който се провижда и божественият дух, носи от своята демонична сила. Съприкосновението с него като пречистваща сила води до прераждането на душата на героинята. Появата на мъжкото в света на женското е акт мигновен и внезапен – „да дигне урагани ... и пак покой да въдвори”. Мъжкия образ носи силата едновременно да запали огъня, страстта, но и да го потуши, да въведе порядък, покой и тишина в света на женската самотност.
Другият е търсен в пространството на лирическата героиня като в свят на природното и на естеството.[24] Той е открит сред планинските дебри, сред дивото, но величествено – „Аз те търсих сред планините снежни”. Намерен е тъмнината – „Аз търсих те в нощта благоуханна”. Неговите очертание и профил се провиждат сред хармонията на цветята, сред безкрая на морските ширини. Той е позован – „Ела, ела” и „ела, о моя галена мечта”, като вик, стон и шепот. Но неговото битуване може да се окаже само един-единствен мираж в мечтанията на лирическата героиня. Той живее и като една заблуда, която „Ще да изгасне и смрачи света”.
Влюбеният трябва да остане в мислите на героинята. Той преобразява околните – „Ти разтопи с милувка снеговете”, укроти стихията – „С усмивка урагана укроти”, и съживи света – „Ти дъхна миг, и цъфнаха цветята”.[25] Текстът разкодира внимателно жестовете на Другия. Той е способен нежно да „милува”, да гали и да докосва своята любима, усмихва ъ се, радва ъ се и е щастлив да „дъхна”, диша заедно с нея. Появата, пътуването и пристигането му в света на лирическата героиня е подобно на птиците – „когато птичките далече отлетяха”, завръщането им става по определена траектория. Траекторията един към друг – „А моята радост ще ми върнеш ти?”, е по предначертан път.
Другият идва като мисъл в душата на лирическата героиня.[26] Неговият свят остава за миг като проблясък, като опит последен „от възторг”, като вечно, но невъзможно щастие, като копнение. Но героинята се пита без Другия, без любимия – „на къде?” Текстовата конструкция е изградена от риторически въпроси – „що търсим тъй жадно”, „без ехо, без покой”. Опитът да се живее с Другия води до изчезването, до рушенето на щастието, до невъзможното сбъдване.
Образът на Другия, на любимия изчезва от стихосбирката „Теменуги”, преди още самата тя да е свършила. Остават последните няколко стиха, в които лирическата героиня терзае душата си в самота, в отчаяние и търсене на брод в кръстопътя на живота. Тя продължава без Другия, без любимия в „простора” и „тишината безбрежна”, в неопределеното, но продълж[1] Шишкова, М. Единство на талант и култура. Предговор. – Дора Габе. Светът е тайна. С., 1994, с. 16-20.
[2] Николаев, Н. Студия върху песните на Дора Г. – Демократически преглед, 6, № 10, 1908, с. 1128-1134.
[3] Кузмова-Зографова, К. „Нейното теменужество”. Приписка върху биографичната притурка „Женска кръв” от М. Николчина. – Литературен вестник, бр. 35, 10-16 10. 1994, с. 7.
[4] Шишкова, М. Цит. съч., с. 16-20.
[5] Пак там.
[6] Стихотворение 4. – Мисъл, 15, 1905, № 8.
[7] Стихотворение 5. – Мисъл, 15, 1905, № 8.
[8] Стихотворение 6. – Мисъл, 15, 1905, № 6.
[9] Стихотворение 7. – Мисъл, 15, 1905, № 6.
[10] Стихотворение 11. – Мисъл, 15, 1905, № 8.
[11] Стихотворение 12. – Демократически преглед, 3, 1905, № 14-15.
[12] Стихотворение 13. – Мисъл, 15, 1905, № 6.
[13] Стихотворение 14. – Мисъл, 15, 1905, № 6.
[14] Стихотворение 15. – Демократически преглед, 3, 1905, № 14-15.
[15] Стихотворение 20. – Стихосбирка.
[16] Стихотворение 22. – Мисъл, 16, 1906, № 1.
[17] Стихотворение 23. – Стихосбирка.
[18] Стихотворение 25. – Мисъл, 15, 1905, № 8.
[19] Стихотворение 28. – Мисъл, 15, 1905, № 8.
[20] Стихотворение 29. – Стихосбирка.
[21] Стихотворение 35. – Стихосбирка.
[22] Стихотворение 36. – Стихосбирка.
[23] Стихотворение 37. – Мисъл, 16, 1906, № 6.
[24] Стихотворение 38. – Стихосбирка.
[25] Стихотворение 42. – Стихосбирка.
[26] Стихотворение 44. – Стихосбирка.
