Тази творба на Д. Габе навярно е инспирирана от историческите събития, сполетели в родната Добруджа. Бащиният край на поетесата пада под румънско робство от 1913 до 1940 година (с кратко прекъсване). През 1927 г. името ъ започва да се среща не само по страниците на литературните издания, но и в печата. Такъв е вестник „Добруджа”, органът на Съюза на просветно-благотворителното дружество „Добруджа”. В защита на своето отечество тя активно сътрудничи на печатното издание. В стихове, в белетристични творби и ярка публицистика Д. Габе откликва на всяко събитие отвъд българската граница. Каузата за Добруджа се превръща за нея в „религия”[2]. Тя става и автор на повест в основата, на която са същите исторически факти, но видяни през погледа на детето, което емблематично е назовано „малкият добруджанец”.
Книгите на Д. Габе могат да бъдат прочетени и през една друга призма – различна от текстовата. Творбите на автора са били илюстрирани от такива имена в изобразителното изкуство като Александър Божинов (1878 – 1968 г.), Илия Бешков (1901 – 1958 г.), Вадим Лазаркевич (1895 – 1963 г.) и почти тридесет други художници. Сред тях е и Борис Денев. На гърба на корицата в повестта „Малкият добруджанец” е дадено неговото име. В „Енциклопедия на изобразителните изкуства в България в два тома”, том първи А-Л, 1980 г. е записано, че се изявява като военен художник от 1914 до 1935 г., портретист, пейзажист, илюстратор и автор на големи композиции. Той урежда 25 самостоятелни изложби[3].
През 1964 г. излиза монография за художника „Борис Денев” от изкуствоведа Ирина Михалчева. В книгата тя обхваща биографични и творчески моменти. Ражда се на 7 февруари 1883 г. в Търново и умира на 31 декември 1969 г. в София. Завършва гимназия в родния си град през 1902 г., след което е назначен като основен учител в село Иванча, Търновско. Още като ученик прави театрални декори, а по-късно, през 1908 г. рисува с успех към нашумялата Вазова пиеса „Борислав”, играна в Търновското читалище. Пред 1910 г. Денев урежда и първата си самостоятелна изложба, която преминава при голям успех в София. Със средствата от разпродажбата на картини той заминава за Мюнхен да следва живопис. Там остава с малки прекъсвания до 1913 г. Учи при професорите Лео фон Льофтц, Карл фон Марр и Анжело Янг. Завръща се в България и участва в Балканската война през 1913 г. като доброволец-санитар в двадесети пехотен Търновски полк. Тогава създава повече от двеста моливни работи на военна тематика. Следва втора самостоятелна изложба в големия салон на Военния клуб в столицата. През 1914 г. известният художник-баталист Ярослав Вешин (1860 – 1915 г.) се разболява тежко и Б. Денев заема с конкурс неговото място на военен художник при Щаба на армията. Като такъв участва и в Първата световна война. Видяното и преживяното по време на войната той отразява в още двеста моливни рисунки. Прави композициите „Влизане в Призренското поле”, „Боят при Тутракан” 1916 г., „Затишие пред буря” 1919 г. и „Минаване на Шар планина” 1920 г. Видял отблизо войната, страданията и кошмарите на обикновения войник, в нова поредица от картини, той рисува образа на боеца. Възхищава го героизмът на войниците, проявен не в битки, а в борбата с човешките несгоди и лишения.
През 1925 г. напуска службата военен художник и се отдава изцяло на пейзажа. В първите картини голяма част от платното заема небето. Така ниският хоризонт дава много простор и дълбочина на платното. Тази изобразителна тенденция се наблюдава и при работата на Денев върху илюстрациите на „Малкият добруджанец” – висок вертикал, дълбоко небе и нисък хоризонтал.
Първата световна война се отразява болезнено и върху българските художници. Б. Денев се ориентира към разработката на библейски сюжети. Това са картините му „Праведният Йов” (1921 г.), „Погребална процесия” (1922 г.) и „Зрелището на Голгота” (1924 г.). Той рисува и множество пейзажи от Търново в тяхната делничност, пазарно разнообразие на сцени и романтични природни кътчета.
В периода от 1928 г. нататък прави най-ценните си работи. Действителността в картините се изживява по романтичен начин. Емоционалното звучене се засилва, но изразните средства са опростени. Денев напоява преживяванията с човешки чувства. В почти всички случаи фигурата е само живописно набелязана без индивидуална характеристика. Тази особеност у Денев може да се пренесе и в илюстрациите върху произведението „Малкият добруджанец”. В картините на художника зимата не носи тъжно и подтискащо внушение. Напротив, много весели и жизнерадостни по колорит, понякога приспивно приказни, са зимните пейзажи. Отново при съпоставка с илюстрациите в книгата художникът и там рисува този природен модел. В него се открива и спокойствието, и тишината, и красотата на зимната приказка. С поетично проникновение Денев рисува природата с дълбок психологизъм, лаконичност и яснота на композицията. Платната носят камерна задушевност и интимна чувствителност.
По късно в своите работи художникът се обръща и към историческия сюжет, погледнал към далечното минало на Търново. Той прави множество скици към голямата си композиция „Търновци се прощават с Патриарх Евтимий” през 1953 г. Последните рисунки са от 1961 г.[4]
От ново Ирина Михалчева в книгата си „Имена в българската живопис” за Б. Денев се превръща в художника на Търново и поетичният образ на този град. Израства в неговите платна като символ на „родния дом”. Той открива очарованието и романтиката сред старинната архитектура. Привързаността му към човека и природата се чувства във всички негови работи, в душевността, която го изпълва, в пластичния изказ за материалност и обем, в драматична напрегнатост на формите и в пейзажния волен простор. В своето полувековно творчество Денев създава онзи климат на близост с българската земя, така че тя да остане като вдъхновител и тълкувател на родната природа[5].
През 1993 г. излиза „Борис Денев (1883 – 1963). Автобиография. Фотографии. Пейзажи от войната” на художника. Стремежът на редакторите е да обхванат пълния текст на оригинала. Той е съхранен и запазен днес в дом „Борис Денев” – София на ул. „Шипка” 18. Автобиографията носи други данни за художника. Например интересен момент при обявяването на конкурса за военен художник към Щаба на армията заедно с Б. Денев се явяват и не по-малко значими художници като Павел Морозов, Димитър Гюдженов, Никола Кожухаров, Борис Митов, Никола Маринов, Александър Мутафов и Стоян Стаматов. Автобиографията дава и друга, почти неизвестна информация. След като изоставя военната живопис през 1925 г. той е назначен за учител в Първа мъжка гимназия в София. Там започва да се занимава с художественото редактиране на издаваната от Министерството на народното просвещение детска литература. На тази длъжност остава до 1931 г., след което се отдава на свободна творческа практика[6].
В „Каталог. Художествената галерия – Добрич” се съхраняват още пет картини от военния период на Денев. Това са „Отстъпление на румънската армия” (1916 г.), „Ропотът на конете против войната”, „Изнасяне на оръдията при Тутракан”, „Керван от коли из Добруджа” и „Боят при с. Арабаджии, добруджанско”[7].
Навярно книгата на Д. Габе „Малкият добруджанец” попада в ръцете на Б. Денев именно в този професионален за него период. Той е подбрал да илюстрира десет текста от произведението. Първата работа е върху корицата, а последната е на гърба на книгата. И двете са цветни, като заглавната е в голям формат, а другата – малък. Корицата е рамкирана и заема по-голяма част от листа. Чак под нея се намира заглавието на книгата. За редакторите и навярно автора, много по важен е бил акцентът върху художественото решение и емоционално внушение, което се придава на цялостния текстови формат. Останалите осем илюстрации са решени в черна и в бяла гама, като фрагменти на фотолента, като диапозитиви, разказващи някаква история. Те се превръщат в късове, частични епизоди от живота на героите в книгата. Докато сред страниците на книгата битува черно бяло изображение, то цветния щрих на кориците носи повече колорит и емоционално звучене.
Художникът подбира за илюстрация на корицата последния разказ от първото издание на „Малкият добруджанец” – „В града”. Това обръщане от края към началото носи основния акцент при Денев – детето със своята тревожност, безизходица и търсене на спасение в ужаса, който го сполита. Писателката отправя към читателя друго послание – борбата на Добруджа и добруджанци срещу наложеното им румънско робство. Д. Габе е обсебена, емоционално ангажирана и регионално приобщена към този период от живота на отечеството, докато художникът вижда в произведението детската фигура, неговата движеща се поза и психологическа палитра. Така историята за малкото момче – Петьо и неговите героични постъпки се пренасят върху корицата на книгата. Б. Денев улавя епизода, когато детето пренася вода на войниците с каруца, за да се охлаждат картечниците при ожесточеното сражение: „Много пъти слиза Петьо и се връща. Едва дишаше. Дрехите му бяха залепнали. Едва ходеше, ала не спря ни минута. Само конят не изтрая, изкачи хълма и падна. Петьо остана безпомощен. Как да закара пълната каца? Започна да вика, ала кой ще го чуе. Куршумите пищяха като стършели”; „Петьо забрави за опасността”. Художникът улавя най-драматичния момент, атмосферата е напрегната, настроението е тревожно. Ниският хоризонт, типичен за деневата специфика в картината, създава много простор и голяма дълбочина, като че ли да се разположи свободно и обемно сражението. Човешката фигурата е обратна на хоризонта. Така се създава усещането за анонимност. Героят е сам и самотен сред ужаса на войната. Илюстрацията метафоризира боят, а конкретните му прояви са заменени от вълнообразен щрих. Той поражда душевен смут, тревожи и вълнува. Липсва врагът и сражението. Вертикалът създава усещането за далечност, боят е пренесен в неопределеното, той е някъде там. В хоризонтала е поместена фигуралната композиция от човек, от кон и каруца. Те са зададени в гръб като фотонегатив, съхранил спомена и историята за една човешка съдба. Конят е в галоп, момчето е в цял ръст, изправено, устремено напред, напрегнато. Героят е с издигнат нагоре камшик, в поза на закана. Цялата композиция носи напрежение, драматичен патос и усещане за апокалипсис. Денев е избрал единична фигура, като че ли да внуши самотност и сиротност в образа. А и когато това е детски образ, трагизмът е всеобемащ. Човекът вече губи своя земя, род и родина. Цветовата гама е решена в оранж и охра. „Изобщо цветът е средство да се упражнява пряко влияние върху душата. Цветът е клавишът, окото е чукчето, думата е многострунното пиано”[8]. Оранжево-жълтото е типичният цвят на земята.[9] Охрата като разновидност на оранжевото е цветът на хляба, на Добруджа, на добруджанските полета. Художникът обаче решава да комбинира два цвята – оранжево и черно. „А черният цвят звучи вътрешно като едно нищо без възможности, като мъртво Нищо след угасването на слънцето, като вечно мълчание без бъдеще и надежда.”[10] Този цвят е като отзвук и нещо отминало от трагични събития. Цялата картина носи тревожна емоция и напрежение. На преден план е самотен ездач, устремен към неизвестното. Картината като че ли внушава силата и духа на човека, непоклатим и мощен, който се бори с природните стихии или войната като бедствие.
Последната цветна илюстрация в книгата „Малкият добруджанец” е рисунка от разказа „Жътва”. Тя е композирана от няколко човешки фигури, които са в мирно, спокойно и уверено движение на телата. Тук е намерената хармония между човек и природа. Липсата на природното начало при първата корица отвежда към мъртвото, нищото и хаоса. В другата композиция Б. Денев заличава атрибутите на войната – картечници, куршуми, топове. Художникът запазва вълнообразните форми, но при последната илюстрация те вече придават мистичност на изображението. При последната илюстрация самотната фигура е заменена от множеството, от групата хора, които извършват еднакви движения. Те не са изправени и устремени на някъде, а приведени смирено към земята, като поклон към майката кърмилница, готови за свещенодействие. Фигурите отново са без лица, анонимни, но в раздвижени пози на трудов процес. Те са по-точно наклонени, а не приведени като смирение пред робството и врага. Приведеността е като за поклон към житата, към земята и към хляба. Текстът „Жътва” прави описание на трудов процес: „Отива с жетварката, защото трябва да я кара. Нивите се изправили като жълта стена от двете страни на пътя. Когато навлизат в тях, Петьо се скрива и машината се скрива. Само най-високите ъ крила стърчат над нивята. Колко ръце трябват, за да пожънат това чудо и колко жътвари!”. Докато въвеждащата илюстрация ползва багрите на черния цвят, като кърваво, а оранжевото клони към приглушения умиращ залез, то последната рисунка е изцяло в светещо жълто и кехлибарено златно. В композиционното тяло на картината е въведена и природата със символа на дървото. Жътвата, изобразена в илюстрацията и в разказа, се възприема не само трудов процес, но е и символ на свещенодействие. За това навярно художникът я поставя и като последен щрих, като апотеоз на човешкия съзидателен труд. Това е дейност, достигнала своята зрялост и прибрала своите плодовете. Така може да се отсъди дали човекът е живял пълноценно, сял и дал плод за доброто.[11] Картината е в малък мащаб, но въздейства силно в емоционално отношение.
В книгата на Д. Габе „Малкият добруджанец” са в черно-бяло илюстрирани и още осем текста. Това са разказите „Малкият добруджанец”, „Зимна радост”, „Пролет”, „Гергьовден”, „Вечер”, „На кладенеца”, „На път”, „Разходка”. Първият разказ повтаря заглавието на книгата, като рефрен, като припев, който кодира най-емблематична фигура, тази на момчето от Добруджа. При второто издание през 1936 г. надслова вече е заменен със „Селото”. Така се губи образът на малкия добруджанец. При първото издание илюстрацията се прави в края на текста. Художникът използва началото на разказа: „Петьовото село беше край телеграфните стълбове, който води в Романия. Когато Петьо гледаше стълбовете, как се събират далече на хоризонта, пресичат го и отиват нататък, той знаеше, че там е друго царство и там живеят други хора”. Светът на Петьо е различен, той живее „край”, „нататък”, до чуждо царство. Граничността бележи героите с другост. Те са по-особени. Моделът на различие още по-вече придърпва към своето, нашето, родната земя. Тези начини са зададени още в самото начало на текста. В картината пътят е насочен към непознатото, другото, чуждото. Той се превръща в своеобразна траектория на началото и продължението. Момчето е пред избора да узнае околния свят. Живеенето на границата позволява поглед на вън и на вътре към своето си. Илюстрацията на Б. Денев е поглед към непознатото. Хоризонтът почти липсва, а вертикалът е зает от почти цялото небе. Пътят отвежда на някъде, а телеграфните стълбове маркират това отвеждане. Хората и тук, както и в картините, са малки и дребни. Те са зададени само в гръб, анонимни, тръгнали към неизвестното и непознатото.
И следващият разказ от книгата е с илюстрация. Това е „Зимна радост”. Илюстрацията е като че ли разделена на две – бяло и черно. Зимата е сезон само в два цвята. Снегът е наметнал земята в бяло. Природният маскарад разменя цветовете. От текста художникът отново избира за описание началния пасаж: „Много бърже дойде зимата. Снегът беше покрил всички къщи, хамбари, стобори. Беше натиснал селото, а гърбът му беше лъснал на слънцето”. Снегът е този, който обръща представата за реалност. В картината природата е като че ли заспала и застинала. Но въпреки това пейзажът е жив с движението на каруцата, на хората в нея. И тук човешките същества са в умален мащаб, с гръб към погледа. Емоцията е приглушена, пейзажът е успокоен и притихнал.
Илюстриран е и разказът „Пролет”. Този път герой в картината е природата. Тя е в състояние на промяна и пробуда. Художникът избягва рамкирането, за да позволи повече волност на пространството. В природата вече се появяват и други същества – птиците. За тях текстът разказва: „А у Петьови, в големия двор, върху покрива на сайванта, пристигнал оназгодишният щъркел и уморен легнал в гнездото си. Ей сега ще дигне глава и ще затрака с дългата си човка”. Птицата е символ на връзката между небето и земята. Тя е метафора на душата и знак на небесния свят. Щъркелът е носител на новия живот. През пролетта завръщането съвпада с разбуждането на природата.[12] В композицията на Денев отново се налага вертикалът, по който се строят трите нива на пространството – домът, дървото и птицата. Този път липсва човешко присъствие. Налага се само природното със своите закони. За разлика от текста в картината живеят като семейство двойка щъркели. Техен дом е гнездото. В него те се завръщат след дългия път. Светът на птиците е небето, което носи божественото и свещеното. В илюстрацията на Денев живее не само човекът, но и природата със своите закони.
Друга илюстрация среща зрителя с древен, народен и църковен български празник – Гергьовден. С него започва лятната половина от стопанския живот и затова има богата обредност. Той се празнува в чест на Св. Георги, който побеждава ламята. Повелител е на пролетната влага и плодородието, и отключва изворите. Св. Георги е още и покровител на земеделците и овчарите. Празникът идва от тракийската древност, но има и славянски произход.[13] В християнската иконография свети великомъченик Георги се изобразява възседнал на бял кон и с дълго копие в ръка, забодено в устата на страшен змей. В разказа на Д. Габе „Гергьовден” е закодиран конкретно народният пролетен празник и обичаите при него отбелязване. За разлика от писателката художникът рисува малка скица, в която централно място заема светецът. В картината той целият е като че ли облян от бяла светлина и води борба със змея. От двете му страни са хората, побегнали от чудовището, от митичното животно, от злото. Борбата на светеца е величава и могъща. За разлика от текста, в който е поставен народният празник, то в илюстрацията на художника присъства борбата между доброто и злото. В разказа Св. Георги е зададен като нещо приказно и легендарно: „Чудният млад момък върви от нива в нива, води коня си за златна юзда, навежда се и дето погали с ръка, избликват големи зелени кичури. Нивите тъй бързо растат, че Петьо вижда как се издигай нагоре”. Текстът носи различно послание от илюстрацията – народната култура, пресъздава конкретен обреда, а художникът акцентира върху изображението на светеца като победител на злите сили.
„Вечер” е разказ, при който изобразителното решение е поместено в края на повествованието. Текстовото послание носи преклонение пред родното, пред добруджанското. То е закодирано в думите на учителя: „Петьо се загледа във вечерницата и му се стори, че тя е само тук, че е тяхна, добруджанска”; „Виждаш ли, Петьо, вашата малка земя ви храни с цветя и песни”. В наратива се налага преклонението пред дедите, пред техните песни и легенди за минало и история. Художникът подбира пасторално изображение, което рисува момент от вечерен пейзаж, в който цари покой, тайнственост и мистичност. Текстът, който е най-близък до картината, е в началото на разказа: „Петьо се вози на дълга ангъшена кола, натоварена със сено. Струва му се, че по-високо от това не може да бъде и по-далеко не може да вижда. Сеното мирише и му замайва главата, а учителят е легнал на гръб и гледа, как изгряват една по една звездите”. Целият текст е един урок по родолюбие. Б. Денев отправя друго послание. Той обръща поглед към небесната картина, в която живее божественото. Небето дарява земята с плодородие, а земята на Петьо е благословена. И тук художникът следва своя изобразителен принцип като разполага своята човешка фигура обратно на хоризонта. Тя отново е единична и самостоятелна, но тук самотността е усамотение за размисъл върху човешкото битие. Детето е на върха на обилието на природата. В тази картина то богато със своя труд и плодородие. Колата, каруцата, колелото са символи на кръговрата в живота. Човекът и тук е малък, но той, разположен върху богатото природно изобилие, е наистина издигнат до небето, до райското в своя труд.
Илюстриран е и разказът „На кладенеца”. Изображението е също изтеглено в края на текста като поанта в картината. Кладенецът заема централно място и в двете конструкции. Той се свързва с водата като природна богатство. Художникът подбира текст, който най-точно описва това място: „Целият кладенец и всичко наоколо се напълни с добитък. След малко пристигнаха и биволите, а когато се зададоха овчарите с кавали и облаци прах, цялото село зашумя и се раздвижи”. Кладенецът се превръща в театрална сцена, а неговите герои са животните. Неговата символика може да се свърже и с подземния свят, в които се намират магическите води лековити свойства. В християнството кладенецът е символ на спасението и пречистването. Това е изворът или потокът в подножието на дървото на живота.[14] Този път художникът е обърнал своята перспектива с лице към зрителя. Денев моделира две конструкции, с помощта на които, може да се вади вода. Докато наративът описва действията на животните, то с двете конструкции се внушава символиката на водата, нужна за човека и природата. Тя е източник на цялата съществуваща потенциалност и се свързва с раждането, с плодородието и с възраждането.[15] Художникът рисува водопоя на множеството стадата, с което внушава, че земята е богата, плодовита и обилна.
Разказът „На път” чертае траекторията на пътуването, при което се откриват непознати места и чудни земи. Наративът предава вълненията и емоциите на детето, срещнало вече и морето. Художникът спира своето внимание върху няколко пейзажни момента от текста: „Бяха вече при белите хълмове, видяха лозята, повлекли от две страни, пътят се спуща надолу стръмен. И хубаво и страшно! Как може да бъде толкова синьо морето! Казват, че всичко това е вода”; „Пред Петьови имаше дълга редица кола, зад тях също. Краят им не се виждаше”; „Изведнъж Петьо видя някаква чудна порта, изрязана върху небето. Той извика. Бай Васил се надигна. – Баирите – рече. – Балчишките баири”. Картината, като че ли е триизмерна – описание на баирите, на колите с жито и на морето. Природното е дадено от рисунъка на белите скали, от камъка като вечен покой и морето, като вечно движение. Пейзажът е богат на знаци – скали, път, коли, къщи, джамия, мост, лодки, море и всичко това е терасирано по вертикала. Най-горе са скалите, а най-долу – морето. Скалите внушават величественост и вечност, а морето непрекъснато движение. И тук хората като тенденция при Денев не гледат към хоризонта и са твърде малки. Докато текстът предава емоциите на детето при раздялата с майката и дома и срещата с новия свят, то илюстрацията се занимава с един непознат свят, този на морето. В произведението има движение на хора, каруци и коне, а в изображението чудноват пейзаж от скали и море, със своята необикновеност.
Последният разказ, илюстриран от художника, е „Разходка”. В него са предадени вълненията и емоциите на момчето. Пейзажът е раздвижен. Отново е само с един герой и това е детето. То се среща с морето, но вече и с параходите. И текстът, и илюстрацията носят в себе си романтика. Денев този път не се спира на конкретен текст. Малкият герой този път е обърнат с лице към зрителя, гледа го, като че ли му разказва своите преживявания от срещата си с неизвестното.
Първата и последната илюстрация в книгата на Д. Габе „Малкият добруджанец”, направени от Б. Денев, са напълно различни по внушение – едната пресъздава борбата със злото, а другата – радостта от труда. Те са контрапунктни. Художникът открива и изобразява в произведението смисъла на живота с неговото доброто и злото. Той подбира за рисунка крехката фигура на детето. То в повестта има лично име – Петьо от Добруджа. То носи посланието за човек, който със своята твърдост и неустоимост (Петър от гръцки език означава „камък”[16]) ще оцелее, ще бъде, ще спаси своята родна, бащина земя. Каузата за Добруджа за писателката е не само вяра в нейно пребъдване, но убеденост, чрез словото тя ще бъде вечна, ще може да се постигне родолюбивото дело – да пребъде, да удържи тъй както камъка. Художникът използва своята изобразителна техника да рисува дребни човешки фигури и обратен поглед навътре към хоризонта. Илюстрациите са напълно самостоятелни от книгата и не са регионално обвързани. Изображението ползва моменти от текста, в който присъства фигурата на детето и неговата наивна и чиста душа. При Денев то не е само малко по възраст и добруджанче по регион, а човешки индивид, който тепърва тръгва по житейския си път. В илюстрациите липсва конкретния исторически момент. Детето за художника е една необработена и необременена психология. Посланието на Д. Габе в тази книга е към приемника и следовника, които трябва да знаят своята история на родния край. Художникът се дистанцира от конкретната историческа обвързаност и открива един поглед/прочит на детската душа. То открива големия и непознат свят на възрастните, но с очите на невинно, искрено и лъчезарно създание.
При второто и третото издание на „Малкият добруджанец” (1936 г., 1942 г.) илюстрациите на Б. Денев са заменени вече от други две изображения. Едната отново е върху корицата, а другата на гърба на книгата. И двете рисуват момче в носия, което отпраща към знаците на народностното традиционното. Илюстрациите на Б. Денев към книгата вече са премахнати. Оставена е единствено тази от разказа „Вечер”. Тя е поместена след корицата. Лисва името на художника. Навярно илюстраторите на новите издания са приели пейзажа единствено за типично регионален. При Денев той носи символиката и знаковостта на небесното като божествено, което дарява земята с плодородие.
Дора Габе диалогизира творчески с художника Борис Денев върху произведението „Малкият добруджанец” като всеки оставя възможност да изяви в своето изкуство и мироглед. В своето послание писателката търси справедливостта за своето поробено отечество, а илюстратора обръща поглед към душата на детския индивид.
Паскалева, Маринела. Визуалният поглед на повестта „Малкият добруджанец” от Дора Габе. // 120 години от рождението на Дора Габе. Юбилеен сборник. Научни доклади и спомени. Добрич, 2010. Велико Търново: Фабер, с. 201
[1] Сарандев, Иван. Книга за Дора Габе. София: Български писател, 1974, с. 120.
[2] Сарандев, Иван. Цит. съч., с. 96.
[3] Енциклопедия на изобразителните изкуства в България в два тома. Том първи А-Л. София: БАН, 1980, с. 225 – 226.
[4] Михалчева, Ирина. Борис Денев. Монография. София: Българи художник, 1964, с. 5 – 40.
[5] Михалчева, Ирина. Имена в българската живопис. София: Българи художник, 1982, с. 51 – 56.
[6] Борис Денев (1883 – 1963). Автобиография. Фотографии. Пейзажи от войната. Фонд „Поддържане на изкуството в България”. София: Изд. на Министерството на отбраната „Св. Георги Победоносец”, 1993, с. 1 – 29.
[7] Каталог. Художествена галерия – Добрич. Варна: Арт Принт, 1998, с. 81 – 82, 272.
[8] Кандински, Василий. За духовното в изкуството Точка и линия в равнината. София: Лик, 1998, с. 57.[9] Пак там, с. 80.
[10] Пак там, с. 85.
[11] Шевалие, Жан. Ален. Геербрант. Речник на символите. Т. 1 А – Л. София: Петриков, 1995, с. 357 – 358.[12] Шевалие, Жан. Ален. Геербрант. Речник на символите М – Я. Т. 2. София: Петриков, 2000, с. 617.
[13] Маринов, Димитър. Народна вяра и религиозни народни обичаи. София: БАН, 1994, с. 605.
[14] Купър, Джеймс, К. Илюстрована енциклопедия на традиционните символи. София: Д-р Петър Берон, 1993, с. 86.
[15] Пак там, с. 26 – 28.
[16] Заимов, Йордан. Български именник. София: БАН, 1988, с. 180.
Римските пътища в България 7
Вариант Б - Събота късен следобед
Поздрави!а
