110 години от първата Йовкова печатна творба
Творческият дебют на този български писател е в самото начало на 20. век. На страниците на вестник „Съзнание” в бр. 9 от 26 октомври 1902 г. се появява творба от неизвестен автор. Името също е непознато – „Й. Йовк.”. Текстът има само заглавие – „Под тежкия кръст”. Това обаче не е прозаична творба, типична за натюрела на този наш автор, а поетично произведение от шест куплета. За издатели и за критици творческата изява на непознатия автор е изненада и провокация. Дебютът кодира в себе си появата на нова фигура в българската литература – на писателя Йордан Йовков.
Литературната продукция от началото на миналия век се представя от нови европейски влияния. Къде тогава в този Вавилон ще бъде намерено мястото на непознатото авторово присъствие? За цяло едно десетилетие – от 1902 до 1911 г. на страниците на тогавашните издания се отпечатват 34 Йовкови поетични творби. Те се приемат на страниците на вестник „Съзнание”, списанията „Пробуда”, „Художник”, „Ново време”, „Ново общество” и „Бисери”.
Първото печатно произведение на бъдещия писател е част от музейния фонд на дом-паметник „Йордан Йовков” – Добрич. То постъпва като фотокопие и е под инвентарен номер 2140 на научно-спомагателен фонд от 1983 г.
За появата на в. „Съзнание”, в което белетристът за първи път печата своя творба, пише литературния историк и изследовател Ив. Сарандев в книгата си „Йордан Йовков. Жизнен и творчески път 1880–1937”, 1986 г. Той запознава с изданието като орган на Българския учителски съюз. Негови редактори са писателите Т. Г. Влайков, Гр. Чешмеджиев, Ив. Коларов и др. Политиката на вестника е ориентирана към проблемите на учителството. В него се публикуват официални разпоредби и правилници на Министерството на народното просвещение, доклади от конгреси на съюза, статии по професионални проблеми, новости в образованието у нас и в чужбина. Редакцията поддържа и рубрика за художествена литература. Тук се поместват стихове, разкази и балади със сюжети и мотиви из живота на учителя. Като сътрудници са привлечени писателите – Ел. Пелин, Г. Стаматов, Ст. Чилингиров и др.
Творчеството на Йовков се поставя от литературните „законодатели” в рамките на разказа, повестта, романа и драмата. Критическите напрежения от „вчера” и „днес” коментират стихотворните появи на бъдещия писател и ги определят кат „несръчни”, „Авторът просто е лишен от усет за ритъм и благозвучие на речта”. За първите свои опити в поезията сам Йовков е категоричен: „Разбира се, в тая редица няма да влязат стиховете (…) Те не струват.” Тази оценка писателят прави пред своя приятел и литературен критик Сп. Казанджиев в книгата „Срещи и разговори с Йордан Йовков”, 1980 г. Но в критическия ефир се носят и други гласове. И при това те са все „възторжени”: „Прочетох стиховете (…) Те не само ми се харесаха, но бях приятно изненадан от големия изблик на дарби в тоя млад „селски даскал”. Зад тези думи стои оценката на редактора на сп. „Художник” П. Генадиев, при което бъдещият писател също публикува свои поетични творби.
Съществува и друг проблем, който се отнася до времето на поява на Йовковия печатен дебют. П. Пенев в статията „Първите стъпки на Й. Йовков”, поместена във в. „Литературен глас”, бр. 366 от 3 октомври 1937 г. е категоричен: „Така че първото литературно произведение на Йовков е стихотворението „Съдба”, печатано в „Пробуда”, г. 3, 1905, кн. 5–6, с. 235, а не както досега се знаеше.” Речникът на българската литература в том 2 от 1977 г. в статията за писателя уточнява: „За първи път името на Й. се появява в печата през 1906 – дебютира със слаби стихове, в които подражава на символистите. Сам разбира, че силата му не е в поезията и скоро я изоставя.” В книгата си „Живот сред книгите. Статии. Спомени”, 1990 г. Сия Атанасова излага друго свое становище. Тя пише, че първата печатна творба на Йовков се появява доста по-рано – през 1902 г. Авторката определя за издание това на в. „Съзнание”, а за конкретен текст – стихотворението „Под тежкия кръст”.
Обглеждането на проблема за годината на печатане на първата творба на бъдещия писател ще продължи и в един друг хоризонт от цялостната биографична скица на Йовков. През 1900 г. той завършва Първа мъжка гимназия в София и се завръща в бащиното си село Чифуткьой (дн. с. Йовково) в Добруджа. И докато неговите съученици постъпват във Висшето училище в столицата или в други прославени с традициите си европейски университети, то младият човек няма тази възможност. Бъдещият писател поема мисията на учител по добруджанските села. От 1 септември 1900 г. до 31 август 1901 г. той става учител в с. Чифлик Мусубей (дн. с. Долен извор), Генералтошевска околия. В тази първа за младия Йовков учебна година животът му в далечното добруджанско село преминава твърде еднообразно, без значими житейски промени. Месеците след приключване на работа като учител до постъпване в Школата за запасни офицери в Княжево – 8 февруари 1902 г. са за Йовков време за „четене, разходки на кон, развлечения”. Направеният психологически портрет представя бъдещия писател като млад човек със свободен и волен дух. Една малко огласена документална диря внася нови щрихи в този биографичен дискурс. На 17 септември 1901 г. Йовков пише първата си пощенска карта до един от своите съученици от гимназията – Георги Соколов. Адресът на получателя е „Студентски клуб” – София. Това малко познато свидетелство се съхранява в основния музеен фонд „Йордан Йовков” – Добрич под инв. № 1925. Новият документ разкрива бъдещия писател като възторгнат от политическата и държавническата дейност на един от видните „строители на съвременна България” след Освобождението – Петко Каравелов. Това свидетелство представя 21 годишния Йовков като по-различен от традиционните биографични описания за него. Той се поява като образована и обществено ангажирана личност, будна и активно приобщена към историческите тежнения на големите български мъже по пътя им на „строители” на свободното Отечество.
Йовков напуска своята Добруджа и се отправи към Школата за запасни офицери в Княжево. Два месеца след това на 11 април той изпраща до приятеля си от гимназията втора пощенска карта. Тя отново е става част от музейния фонд под номер инв. № 1226. В нея пулсират нотки на угнетен, болен и нервно разстроен човек. Молбата му до Г. Соколов е да изпрати "някоя книга", с която да утеши наранената си душа.
Изминават още шест месеца и тези мрачни настроения приемат облика на творческа изява. Ражда се първият печатан Йовков текст „Под тежкия кръст”. Сведения за ръкописен вариант, който да уплътни авторовите търсения – размисли, емоционални нагласи, бележки, срещи с редактори на издания, все още не се откриват.
Стихотворението за литературнокритическия канон винаги е носило само белега на едно творческо начало. Дали тази предопределеност не ограбва и лишава текста от други интерпретации.
Предстоящото анализационно наблюдение си поставя задачата да потърси и един нов прочит. Традиционната критика открива мотива за скръбта със „осезаеми нотки на социален сантиментализъм”. За автора на настоящата работа обглеждането само на този мотив е недостатъчно. Той е, дръзко казано, тенденциозно обусловен от определена обществено-политическа матрица. От този ъгъл на разсъждения текстът се лишава от естествено присъщата му философска тъкан. Този прочит улавя предимно реквиемни и елегични настроения. Обговарянето предполага противоречие между идеал и действителност. Идеалът е въобразен в символичната, а не реалната, прототипната фигура на „учителя”. Тя може да бъде интерпретирана като образ на „кумир” или на „идол”: „На прошка последня при него те отиват”, „Обични учитель сред шумния си рой”, „Не ще ви пак в’ неравна поведе борба”, „Крило за вас що бе”, „пример ще ни бъдеш вечен”, „нии твойто знаме ще държиме”, „изчезваш ти, но не и твоите святи цели”, „Към доброто свято, към светла свобода”.
Текстът разчита не фигурата на този, който дава просветеност и знания, а на „Учителя” като духовен баща и пастир на човешкото стадо. В творбата може да се акредитира присъствието не само на „деца невинни”, но и на „жени”, и „мъже едроснажни” като един цял човешки род. Той осиротява, остава без „крило” и без „другар”. Текстът ражда мотива за смъртта на Учителя, като съществуване без „кумир”, „без идол”, „без Бог”. В тази матрица проговарят модерни за времето си гласове и философски стратегии: „мъртви са всички богове” (Ницше).
Идеята за „залеза на боговете” се появява в българското културно пространство с излизането от печат на книгата на Фр. Ницше „Тъй рече Заратустра”. През 1905 г., близо до времето на създаване на Йовковото стихотворение, се появява първият превод на това произведение. Той е направен от учителя по латински Д. Дечев, веднага го следват поетесата Мара Белчева (1915 г.) и писателят Н. Райнов (1919 г.). Идеите на немския философ поставят проблема за „свръхчовека”, за „преоценка на ценностите”, завладели вече мисълта на цяла Западна Европа. „Залязват” романтическата и следромантическата епоха, за да се появи на културната сцена индивидуализмът. На хоризонта се вече фигурата на Човека, а не тази на традиционната – на Бог.
Реквиемните настроения в първите четири стиха на Йовковата творба се заменят от други. „След краха на илюзиите” отново се възстановява човешката хармония. Тя вече звучи с други ноти: „знаме ще държиме”, „По трудни път ще смело да вървиме”, „Без плод не ще остане светата борба”, „Велик път към нови, към сияйни простори, към доброто, към светла свобода”. Йовковият персонаж е загубил Учителя. Остава сам със съдбата си, с която ще продължи съществуването по своя индивидуален път, воля за живот и творчество. В стихотворението „Под тежкия кръст” открито говорят културните нагласи на новия 20. век. Ницше умира точно на предела на две столетия – през 1900 г., за да остави една нова „религия” за „свръхчовека” с неговата воля за власт, разбирана като воля за творчество.
Анализационният прочит на този стихотворен текст премоделира традиционната представа за първата Йовкова творба. Тя битува в литературнокритическото пространство преди всичко като момент от творческата биография на писателя. Но „осветените дворове” на европейския индивидуализъм от началото 20. век не остават „заключени” за емоционалната, философската и психологическата нагласи на 22 годишния бъдещ писател. Със своето първо произведение той прави заявка за автор, който живее с идеята за „смъртта” на Учителя или по ницшеански: „Мъртви са всички богове: сега ние искаме да живее свръхчовекът”. Човешкият индивид е оставен сам в борбата за съществуване според немския философ, а текстът на Йовков транспонира тази идея в строфите: „По трудни път напред ще смело да вървим”, „Велик път към нови, към сияйни простори”, „Към доброто свято, към светла свобода”. Релацията Йовков – Ницше, закодирана в анализационния текст, се обуславя не само от индивидуалната творческа нагласа на бъдещия писател, но и от модерните философски търсения на времето.
Във фонда на музея се съхраняват и други поетични творби на Йовков. Същият вестник „Съзнание” на 25 март 1909 г. помества и друго негово стихотворение. То е със заглавие „Един той бди” и е посветено на „народния учител”, както сочи подзаглавието на произведението.
Издание, помествало младия талант, е и сп. „Художник”. В музейния фонд се съхраняват четири броя от 1905, 1906, 1907 и 1909 г. Авторът е „Йорд. Йовков”. Списанието е художествено-илюстровано и е притурка на сп. „Библиотека”. Излиза на 15 септември 1905 г. до декември 1909 г. Негови редактори са П. Генадиев, С. Радев и Ал. Балабанов. Целта му е да популяризира световната художествена култура у нас и паралелно с това да бъде трибуна за изява на българските творци. В „Художник” бъдещият майстор на разказа печата стихове в духа на символизма и модерните тенденции на времето.
Маринела Паскалева
