ЙОРДАН ЙОВКОВ. ОБРАЗЪТ НА БЪЛГАРКАТА Маринела Паскалева е родена през 1966 г. в Добрич. Завършва ШУ „Епископ Константин Преславски” специалност български и руски език и журналистика в СУ „Св. Климент Охридски”. Работи в Дом-паметник „Йордан Йовков” в Добрич. Събира, изследва и съхранява музейната памет за големите имена в българската литература и изкуство, посветили перо, артистичен образ, танц, палитра и четка на Златна Добруджа. Публикува статии в списания и научни сборници. Автор е на книгата „Йордан Йовков. Калейдоскоп” през 2005 г. като опит да се съберат проучвания върху музейния фонд за българския класик.



(Разказът „Българка”)

„Българка” е един от военните разкази на писателя Йордан Йовков, който пресъздава събитията на Добруджанския фронт по времето на Първата световна война. За първи път произведението е публикувано във в. „Военни известия” от 19 октомври 1916 г. Като творба от българската литература, тя идва по художествен път да отрази един значим момент от политическата и историческата съдба на нацията. Художественото слово пристъпва към наратива за войната с друг, различен поглед – не толкова с конкретни факти и дати, колкото с образи от национален и общочовешки смисъл. Когато Йовков започва да пише военните си разкази, той е все още малко познат на литературната критика и на читателската публика, без да е издал своя самостоятелна книга. Той е изпратен от Щаба на Действащата армия на Добруджанския фронт със специална мисия – да бъде свидетел и да опише настроенията и преживяванията на българския войник. И това не е случайно. Добруджа е неговият втори роден дом и военната и политическата съдба и трагична участ живо го интересува и вълнува.
В тази баталистична творба няма да бъде пресъздаден „триумфът” от „походите и сраженията” на българската армия, а да се осмисли как в такова катастрофично военно време ще се отстои и съхрани националната идентичност с връщането към родното, към корена, към образа на жената и майката като покровителка на човешкия род.
Литературният изследовател Иван Сарандев в своята монография „Йордан Йовков. Жизнен и творчески път 1880-1937” спира вниманието си върху участието на писателя в трите балкански войни. През лятото на 1916 г. запасният поручик Йовков се представя на главния редактор на военните издания в София. За целта му е издаден „Открит лист” от Оперативния отдел при Щаба на Действащата армия. Поручик Йовков е изпратен да посети Добруджанския фронт.
Темата за Добруджа живо вълнува писателя и той откликва на почти всяко важно събитие в развитието на бойните действия. На страниците на в. „Военни известия” за месец август и септември 1916 г. се отпечатват разказите „Ески Арап”, „Наблюдател”, „При Струма”, „Отвъд границата”, „Баладжа”, „Устрем”, „Вековни паметници”, „Слънчевата птица”. През месец октомври е най-големият творчески успех на Йовков. За по-малко от двайсет дни са написани разказите – „Седемте”, „Българка” и „Белият ескадрон”. Тази баталистика се нарежда сред най-доброто от творчеството на писателя. Тя се превръща в класически образец на българския разказ, в един символ на националната идентичност
Разказът „Българка” е един своеобразен литературен отзвук от военните сражения около Добрич – 5–7 септември 1916 г. Историко-библиографският справочник „Добричката епопея 1916” дава документални свидетелства за освобождението на града и тридневните боеве за неговата отбрана. Те се превръщат във важна част от Добруджанската операция на Трета българска армия. Добрич се оказва важен стратегически пункт, от който зависи успешното настъпление на Българското командване. По време на упоритите боеве жителите дават неоценима помощ на българските войски. Под непосредствената артилерийска канонада те храбро и самоотвержено носят към позициите боеприпаси, вода и храна в помощ на ранените и ги превозват към импровизирани лазарети. По този начин цивилните граждани поемат изпълнението на нестроевите служби в армията, което пък позволява войниците да отидат на първа линия.
За преживяванията на хората от Добрич в дните на сраженията – 4–6 септември 1916 г. пише в своите мемоари и генерал Тодор Кантарджиев в своята книга „Добричката епопея”. Той разказва за излизането на общността, назована от него като „мнозинството по хълмовете”, която може да наблюдава боя извън града. Хората започват да свикват с опасностите от „пръскащите се над главите им шрапнели и свирещи около тях куршуми”. Някои от разпалените „безстрашни родолюбци” носят във веригите патрони и вода за нажежените картечници. Сред „мнозинството” са 12-годишни деца и 70-годишни старци. Някои от тях дори са и ранени. След като сражението утихва, се чуват победни възгласи „ура” от гражданите от различни народности и възрасти от двата пола. Всички поздравяват победителите, „юнаците” в защитата на техния роден град. И тук, в спомените на Т. Кантарджиев главен персонаж е „мнозинството граждани”, колективната общност, човешкият елемент. Те се превръщат в „безименни герои”, в движеща сила и вдъхновител за спасението на своя град.
Текстът „Българка” носи заглавие-етноним, което да утвърди името на един народ, който трябва да съхрани и да отстои своята национална идентичност, самобитност и душевност пред другите, превърнали се във „враг”, в „неприятел”, в „нашественик”. На военния плацдарм застават „наши” срещу „чужди”. Произведението се превръща в документален репортаж, в хроника, включваща актуални новини от мястото на военните събитията: „Сражението ставаше близо до града. Разнесе се слух, че неприятелските войски са много и силно напират.” За литературния критик Владимир Василев в студията му „Маршът на победата и на смъртта” милитаристичната сцена се превръща в място за „състезание” на „първичните сили на нацията”. Така се „събужда колективитета” и неговите прояви в трескави борби за „национална душа и идентичност.” Но в този именно разказ липсват величествените зрелища на войната, в тях не вилнее смъртта, гибелта, човешката трагика и ужас. За писателя войната е един „чужд мир”, едно „пътешествие из далечни, непознати страни”. Но този Йовков текст не се превръща в апотеоз на „походите и сраженията”, не е „триумф” на победата над врага, липсват даже униформата и военните отличия. Разказът ще спази баталната матрица и ще започне с хрониката за едно сражение, но въобразено като „пътешествие”, зададено от дистанция, като едно отражение на реалния свят. Сблъсъкът между „свои” и „чужди” е само едно видение, една фикция на ставащите военни събития. По нататък в текста думата „сражение” се заменя от друга – „битка”, а в края – „боя”. Те и трите маркират настъпилия хаос, надграждащ суматохата около града. Йовков е непостижим в рисуването на военните сцени: „Наоколо бучеше страшната буря на боя.” Но, вместо сигурността на художествения замах и широтата на епическото изображение, тук присъства развълнуваният рисунък, който се дължи на Йовковия батален лиризъм. В текста слуховата картина е изпълнена от „звънтене”, от екот, от пукот, от бучене, все сигнали, изпълнени с тревога, но и с победния вик „ура”. Сюжетът се чертае от две противоположни картини – тази на боя и тази на цивилния град. Той се превръща в крепост, в убежище, който да опази човешката маса от настъпилия хаос. В него живеят невинните жертви на войната: „Тогава и стари, и млади, и жени, и деца, всички се втурнаха да помагат, кой с каквото може.” Изреждането на човешкия елемент, като че ли идва да предпази от милитаризма на врага. Военната карта разделя на „свои” и „чужди”, на „нашите момчета” и „безбройната тълпа” от неприятели, метафоризирана като „черен мравуняк”. Посоката на движение е по хоризонтала – „Направо, все направо”, там където се събират „нашите”, българските войници.
В цялостната тъкан на текста не са походите и сраженията, а заработва митологичният мотив за водата. Тя е тази, която ще утоли огъня на войната, на оръдията, на зловещите машини на смъртта: „Зазвънтяха бакъри по кладенци и чешми. И ето, многобройна тълпа, като голяма и странна процесия, се заточи от града към полето: едноконни саки, каруци с всевъзможни каци, жени с кобилици, деца със стомни в ръце.” Водата е една от стихиите на мирозданието. В различните митологии тя е представена като първичното състояние на екзистенцията, еквивалент на първобитния хаос и среда, агент и принцип на всеобщото зачатие и пораждане. Водата е символ на Великата майка, но тя е и стихия, която трябва да бъде овладяна, за да бъде в полза на човешката маса и военните машини. Сред тази „странна процесия” на водопоя на картечниците се помества и фигурата на една „странна” жена. Тя върви сред множеството от хора, с кобилица на рамо, като че ли „да уравновеси” и „да подреди” тежкия товар на военния хаос около себе си, „да въведе ред” в настъпилия катастрофичен свят.
Текстът отделя нейния образ от този на баталната картина, за да го положи в матрицата на очерка. Сред различните жанрови разновидности се открива и портретната скица на героинята. Първото нещо, с което започва описанието, е възрастта. Жената е четиридесетгодишна и това условие предопределя особения символен характер на образа. Той представя една завършеност, цялост, пълнота, но и края на жизнения цикъл. Героинята е на прага на смъртта. Това предзадава есхатологичния характер, но заедно с това предполага и жизнена сила – „чевръста и силна жена”. Текстът изгражда един „пословично” подреден индивид от морал, етика и религия. Образът е окръглен от множество етични категории – трудолюбие, благонравие, строга набожност, липса на лицемерие, строг морал и мъжествена енергия. Такъв един портрет губи своите реални, земни очертания и придобива сакралния ореол на икона, на богочовека. Но образът има и човешки маркери. Жената е „бедна”, а бедността е вид страдание. Времето, в което живее героинята, е военно, време на живот и смърт. От друга страна, тя води аскетски живот, отрекла е мирските желания, за да се съположи с праобраза на природата. „Странното” у тази жена е това, че в отличие на много други Йовкови героини, тя не носи етичните маркери на греха, а се полага в нравствените категории на строгата набожност и вярата в Божието спасение.
Нейното лично име в разказа е Шина, което е съкратен вариант на Ташина, Рашина. Мъжкото име – Шино, идва от Вълкашин, Доброшин, Драгошин. Когато човек носи името на звяр, например вълк (Вълкашин), то тогава има предпазващо, охраняващо значение – „да бъде здрав и силен”. В митологическите представи на много народи в Евразия и Северна Америка образът на вълка се свързва с култа към предводителя на бойната дружина или се мисли като родоначалник. Може да се приеме, че в този Йовков разказ не мъжът, а жената поема функциите на тотем на племето.
Свидетелствата за прототипния образ на героинята я представят като жена, която „режела направо”, ходела до окопите въоръжена с ловджийска пушка през кръста и носела на рамо кобилица с вода. Въвеждала ред на чешмите и никой на можел да ѝ се противи. Когато минавала покрай румънски стражари или чиновници, тя ги „чумосвала” гласно. Историографът на писателя Димо Минев в своята книга „Йордан Йовков. Спомени и документи” записва различни сведения за тази жена. Тя се е казвала Минка, но много често била наричана с почитателното име баба Минка. Когато започват боевете на изток от Добрич, тя още на първия ден ходила на фронта и когато минавала край дворовете, виждала жените да стоят и плетат чорапи, гълчала ги и ги канела да окуражат българските войници. На следващия ден тя занесла много кобилици с вода до окопите. Този факт се потвърждава и от други лица, които са я застигали или срещали по пътя си. Интересна е и още една подробност около съдбата на прототипа. На името на тази жена в Добрич признателните граждани кръщават уличка, назована „Баба Минка”. Но, спомените не свършват само около военните събития. Минка Дяко Георгиева Сарийска е живяла зад добричката църква „Св. Троица”, на ул. „Цар Симеон”. Тези знакови наименования, църковни и царски, като че ли създават един мистичен ореол около нея, в конкретния текст върху героинята или въобще около образа на „българката”.
В текстовете на Йовков митологичната типология на жената я представя като не ставаща, не развиваща се, не съграждаща се. В книгата на Милена Кирова „Йордан Йовков. Митове и митология” жената „е” „винаги-вече-жена”: „Тя рядко пътува, не скита никога, обикновено изчаква светът да дойде при нея, за да го преживее и промени.” Според това критическото разбиране „жената – това е Домът, Центърът, къщата-свят”. Но в разказа „Българка” героинята напуска дома, излиза от закрилящите я предели на града и тръгва към света на войната. Тя „чува”, узнава и предусеща, че ще може, както другите от общността, да помогне като носи вода, за да се охлаждат картечниците. В цялата слухова матрица се помества глаголът „чува”, като осъзнаване за протичащите събития, като усещане за съдбовността на военната ситуация. „Чуването” е подсказано от слуха и мълвата, които предзадават случката, преданието и легендата за това събитие. То още в самото начало на текста се предопределя от фолклорния маркер – „де се е чуло, видяло”: „Из пътя отново чу някой да говори…”, „Но сред тия гърмежи тя дочу и други едни…”, „… замлъкна и веднага се чу тъп и глух гърмеж”, „Няколко минути по-късно тя чу, че картечницата затрака.”, „Господи! – извика тя. – Господи, чу ни ти!”. Жената „дочува” звука на машините, но той за нея е чужд и непонятен: „Где са те? Как ще ги намеря? Тя не знаеше нищо за тези машини и не разбираше защо водата е необходима за тях.” Шина търси отговор на тези свои въпроси и загадки, но не намира решение за тях, и остава да се уповава на своята женска интуиция, на своите първични природни опори. За нея звуците от картечниците са уподобени на шума на нещо познато, на „някоя шевна машина”. С тази позната „машина”, която не носи поражения върху хората, тя иска да „пришие” разкъсания от войната човешки космос, да „прекрои” наново разпадналия се свят от „наши” и „чужди”, от „свои” и „неприятели”. Но звукът от картечниците се въобразява и мисли от жената и като обаждането на „зловеща и фантастична птица”. Този път машините искат „да пият вода”, както и самите природни създания – птиците. В разказа птицата е „жадна” за вода, за живителна сила. В текста се появява образът на митичната птица – феникс, която е въплъщение на възкресението, безсмъртието и прераждането. Тя умира, като се пренася в жертва, такава, каквато е и „жар птица”, метафора на божественото. Шина носи вода на птиците-картечници, за да ги спаси от огъня, от смъртта.
До последно жената не узнава същността и милитаристичната цел на тези машини, но тя усеща и чувства своето призвание да съживи пресъхналата сила на космоса. Пред нея се появяват войниците, носителите на героичното, синовете на родината. И тя, макар и угаснала за живот майка с черна забрадка, трябва отново да намери сили, за да „накърми” своите, тръгнали на гибел чеда. За нея вече може да се мисли не само като за жена, а най-вече като за майка-кърмилница и закрилница: „Войниците се натрупаха около другия бакър, пресягаха един през друг с канчетата, гребяха и жадно пиеха. Шина гледаше отстрани. Сълзи овлажняваха очите ѝ“. Изображението на скърбящата майка може да се уподоби и с това на Богородица (от латинското Pietas, жалост, милосърдие, благоговение), която оплаква сина си. От очите на Йовковата героиня потичат сълзи на жалост, на грижа, на тревога, но и на задушевна ласка към своите безименни синове. Чак сега Шина осъзнава своя майчин дълг да бъде редом до своите чеда във вихъра на войната, близо до сражението, до боя. Така тя ще донесе живителната и пречистващата сила на водата в белите бакъри, като че ли „да отмие” ужаса и смъртта пред своите рожби, да потуши пожара на оръдията и да донесе светлина и благодат в душите на хората.
За колективната маса Шина до последно остава „странна”, чудна, необикновена и нейният незабележим жертвоприносителен акт ще се превърне във вечно тайнство: „И войниците, които вървяха по шосето, ранените, които отиваха назад към превързочните пунктове, ординарците, които препускаха на конете си, всички гледаха и се чудеха на тая жена…”. Тя е облечена цялата в черно, а този цвят предполага есхатологичния характер на образа. В текста се налагат двата противоположни цвята – черният на смъртта и белият, на белите бакъри, който конотират светлина, чистота и възкресение на живота.
Очерковият портрет на героинята освен физическите характеристики се спира и налага символиката на „черната забрадка”, като знак за скръб по изгубено близко същество. Но, текстът като че ли изоставя конкретния човешки профил на скърбящата майка и преминава в митичните измерения на легендата. В текста героинята е жена и майка, но нейният образ се надгражда и от сказанието за пророчицата Сибилла, която този път вещае съдбата и живота на синовете-герои, на своето Отечество и родна земя. В българската култура тези пророчици се срещат под името сивили. В книгата „Стара българска литература. Апокрифи” Донка Петканова представя Сибилата като легендарно и като демонично същество. В християнството тези митични същества пророкували идването на Христос. В Йовковия текст митичната фигура е представена в специфична поза – „тя простря ръка”, зададена е в състояние на екстаз – „вдъхновен образ” и вещае, предсказва победата на своите достойни чеда – българските войни. Героинята протяга ръка, като че ли да въведе в настъпилия хаос Божия ред, да предскаже божието знамение за идването на Христос, на Месията, на Спасителя тук на земята. Но жестът на жената се превръща в проклятие над врага, поставил ръка над бащиното огнище, над родния край. Шина произнася и своя богослов над синовете на Отечеството – „Господи! – извика тя. – Господи, чу ни ти!”. Героинята присяда, уморена на земята, изпълнила своя майчин и човешки дълг, и в смирение пред неутолимия кръговрат на живота, като че ли отново се е запътила да се прибере, да се слее със земната утроба.
Образът на българката придобива в този разказ измеренията на българската майка, на родината. Той се превръща в „икона”, в така необходим свещен знак за съхранението на националната идентичност и самосъзнание във времето на военен катаклизъм. Жената от едноименния разказ се превръща в мит и легенда за безименните майки, които застават редом до своите синове в героичните битки от 1916 г. на Добруджанския фронт.
Разказът „Българка” започва с етноним, за да постави и българската жена редом до българските войни – мъже и синове, но този път като стожер, който да отстоява не само границата, бойните полета, бойната слава, но и дома, бащиния праг и родната земя. В текста никъде повече, освен в заглавието, не се появява националното име, защото българската жена се превръща в емблема, която да носи тихия героизъм на една национална кауза за „победния марш” на българската армия през Първата световна война. Маринела Паскалева С подкрепата на:

Пользователи форума <a href="http://forum.justlady.ru/index.php?showtopic=2162">http://www.justlady.ru/</a> расскажут о лучших новинках и трендах из мира красоты и моды, помогут выбрать собственный индивидуальный стиль, поделятся секретами молодости и здоровья. www.justlady.ru – это крупнейший в Рунете женский форум, где ежедневно обсуждаются более 100 000 тем. Наш форум дарит уникальную возможность поделиться своими проблемами и радостями, откровенно поговорить о сокровенном, спросить совета и рассказать о своем опыте, пообщаться со старыми друзьями и приобрести новых.