Художникът Янко Атанасов – знаци в памет на Йовков

                                               Маринела Паскалева

„Верен на себе си, той (писателят – б. м. М. П.) пренася в Добруджа всички ония сюжети, на които се е натъкнал след време или които са му били разказани от негови близки и познати: сюжети, почерпани от случки, станали на други места. Като градинар той взема отново тези – да ги наречем – чужди фиданки и ги присажда на добруджанска земя, т. е. дава плът и кръв на своя замисъл. Обогатяването на сюжета става в Добруджа. Инак казано, художникът „населява” въпросните сюжети с добруджански селяни, преоблича хората в добруджански носии, насища повествованието с добруджански пейзаж, кара добруджанското слънце да се усмихва над героите, добруджански каруци да „пеят” по земята.”[1] Такива са размислите, които се пораждат у големия изследовател и критик Симеон Султанов в книгата си „Йовков и неговият свят. Литературни етюди. За него погледът в света на белетриста е поглед на „художник”, който със своето слово вае цветовете и багрите на добруджанската шир и на далечните пътища на безкрайния материк.

Друг един „земляк”, който изписва всемира с четка и палитра, поема творческата мисия да съхрани за поколенията паметта за Певеца на Златна Добруджа в знаци, символи и образи. Това са Мемориален знак в с. Йовково (с. Чифуткьой), две графични творби по сюжети от произведения и два плакета, които са направени по повод годишнини, свързани с живота на белетриста. Те се съхраняват в музейния фонд за писателя в дом паметник „Йордан Йовков” в Добрич. Техен автор е художникът Янко Атанасов. Поводът да се спомни името на този творец са 85 години от неговото рождение. Той е роден на 20 декември 1926 г. в Добрич, където завършва средното си образование. … От 1951 до 1958 г. работи като художник-изпълнител, а след това като проектант в добричкия театър по покана на директора, художника и режисьора – Атанас Попов. … През годините 1959-1965 Я. Атанасов е студент в Националната художествена академия със специалност „Декоративно-монументална живопис”. Учи при проф. Георги Богданов, един от големите монументалисти, оставили редица стенописи, керамични пана, декоративни фигурални композиции за историята на българската държава.[2] … От 1967 г. става директор на художествената галерия в родния град, която ръководи до 1975 г. … Става член на Съюза на българските художници през 1971 г. и е основател на Дружеството на художниците в Добрич. … Работи в областта на монументалните изкуства, живописта, графиката, сценографията и пространственото оформление. … Основният замисъл и творческа идея при Я. Атанасов е вглеждането и изобразяването на историята на родния край.[3]

През 1970 г. по повод на 90 години от рождението на писателя художникът се заема с идеята да изработи Мемориален знак на мястото, където се е намирала къщата на семейство Йовкови в Добруджа, в с. Чифуткьой (дн. с. Йовково). В музея се съхранява черно-бяла снимка от тази монументална по замисъл и решение работа на Я. Атанасов. [4]

Това е масивен каменен отломък, който е с надпис: „Тук от 1897 до 1916 г. е била бащината къща на големия български писател Йордан Йовков”. При откриването на Мемориалния знак гости на събитието са били дъщерята – Елка Йовкова, внукът – Боян Попов, представителите от Съюза на писателите, хората от Добруджа.

В музея се съхранява и друга черно-бяла снимка – тази на бащината къща на твореца в с. Йовково.[5]

Това е композиция от пейзаж на равна Добруджа, като на преден план е фигурата на възрастен мъж. Той е с лице към зрителя, седнал на трикрако столче, а пред него е малка масичка. В ръка държи бял лист хартия – като че ли е получил писмо от близък. Човекът е с калпак и наметната дреха, облекло, типично за времето от 19. и началото на 20. век. Това е бащата – Стефан Йовков, а зад него е домът на семейството.

Друг изследовател – проф. Иван Сарандев, в своята книга „Йордан Йовков. Жизнен и творчески път 1880-1937” запознава с родословието на писателя. Йордан Стефанов Йовков е роден на 9 ноември 1880 г. (ст. ст.) в с. Жеравна. Той е петото поред дете на Стефан Йовков и Пена Бойчева. През 1897 г. семейството се преселва да живее в Добруджа, в с. Чифуткьой и там си урежда дом и стопанство. „Голямата селска къща, разположена недалеч от пътя, вместила в себе си телеграфопощенската станция, кафенето и стаите, обитавани от стопаните, го (Йовков – б. м. М. П.) посреща с ритъма на всекидневието: Йосиф се занимава със земеделие, Бойчо се грижи за овцете и конете, а най-малкият син – Коста, ведно с баща си обслужват немногобройната клиентела в кафенето. Майката и дъщерята водят домакинството.”[6] Такъв е битовият порядък на семейство Йовкови. Но настъпва Първата световна война и Южна Добруджа отново пада под румънска власт. Бащината къща е изгорена, селото опожарено. Годината е 1916. Но следовниците поставят знак през 1970 г. в памет на Йовков и неговото семейство в Добруджа.

На 1 октомври 1986 г. в Художествената галерия в Добрич се открива изложба графика „Спомени от стария Добрич” на Я. Атанасов. По повод на културното събитие в своето слово изкуствоведът Диана Вайкова отделя специално внимание на графичните работи по творби на писателя. За нея погледът на художника позволява да се направи един нов „прочит” на посланията на белетриста. Тя споделя своите впечатления: „Един незавършен още цикъл „По Йовков” ми напомня и за първия прочит на неговите разкази и за атмосферата, която създадоха те около мен и в съзнанието ми. По-късно с трепет очаквах някой от българските художници да пресъздаде тази атмосфера и това чувство – оказа се, че е трудно. Линиите, насечени и плавни щрихи от офортите на Янко Атанасов се оказаха по-близки от сложните плетеници, които илюстрираха певеца на Добруджа. Не само малкият цикъл, който е обозначен с наименованието „По Йовков”, а и цялата експозиция излъчва близостта до внушението на големия писател. Това не е илюстрация, а извисяване, искреност, откровение със сюжетната композиция и няколко графични техники – офорт, акватинта, суха игла.”[7]

Веднага след това – ноември същата година, музеят откупува от изложбата на Я. Атанасов две негови графични творби по Йовков. Те стават част от специално създадения фонд – „Художествени творби”. В него са имена на художници, работили по тази тема – Мария Недкова, Тодор Панайотов, Добри Добрев, Стоимен Стоилов, Никола Даскалов.

Двете графики носят автентичните заглавия на разказите – „По-малката сестра” и „Последна радост”. В тези свои работи художникът води метафоричен диалог с писателя, с неговите герои, с неговите хуманистични послания. Но преди това нека се погледне и историята на създаване на прозаичните творби. Разказът „По-малката сестра” излиза през 1935 г. във в. „Нови дни” и с малки промени намира място в сборника „Ако можеха да говорят”, излязъл през 1936 г. Другото произведение – „Последна радост” е публикувано в сп. „Златорог”, 1920 г. и е включено в сборник със същото заглавие през 1926 г. Но прочитът на текста ще бъде един от най-верните ориентири към графичните творби.

„Васил беше докарал от пазаря две млади кобилки. Отвързаха ги от каруцата и ги пуснаха в харманя, празен по това време и обграден с висок дувар. И двете кобилки бяха още неопитомени, току-що хванати с ласо от стадото им, навикнали на свобода, диви. Чичо Митуш и слугите гледаха иззад вратника и не само се любуваха на кобилките – те наистина бяха хубави, - но и с опитно око откриваха ту една, ту друга черта от нрава им. Едната беше червена и се казваше Айа (родена през май), а другата черна, тя нямаше име. Всяка беше вързана за шията с по едно въже, което се влачеше по земята. Нищо друго – ни юлар, ни юзда, ни хамут не беше слагано на тях. Копитата им не бяха подковавани, израснали прекомерно, спитени. Гъстите им опашки досягаха земята.”[8]

                                      „По-малката сестра”

Художникът рисува графичната творба[9], чиито внушения като че ли отвеждат тъкмо към началото на разказа – от едната страна е насъбралото се множество хора, а от другата – образите на кобилките. Пространството е разделено от диагонал – човекът и природата. Я. Атанасов рисува колективната общност, изобразена в долната част на творбата и всички герои са се обърнали с лице към животните. В горния край са двете кончета. Те навлизат в живота и в света на хората като нарушават установения битов порядък в общността. А конете се в движение, променят поза, пластика. Те се съпротивляват на наложената им от човека статика, като че ли до последно се борят за своята свобода и волност.

Графичната творба е ценна с това, че носи автографа на художника.

Другата графика е по разказа „Последна радост”.[10] Нека самият текстът разкаже своята история.

„Нещо много оригинално, полусмешно и полусерирозно имаше и в характера, и в самата фигура на Люцкан, тъй добре познат на мало и на голямо. Тоя кротък и простодушен човек можеше да има само едно настроение: някаква възторжена мечтателност, някакво тихо и самодоволно блаженство, за което сякаш нямаше никакви видими причини. Тая безгрижна и безобидна душа на птичка божия, която нито жене, нито сее, а се задоволява само с хубаво слънце и въздух, който диша – беше определила и самата му професия. Но Люцкан продаваше цветя само през пролетта и лятото.”[11]

                                                        „Последна радост”

Ако се позволи един друг „прочит” със средствата на художественото изображение, зрителят ще усети една носталгична атмосфера, която връща назад в миналото, в отколешното време. Графиката представя натюрела на малкия град със своето ежедневие и бит. Я. Атанасов рисува част от урбанистична архитектура, която е белязана от романтиката на малки балкончета и дателени железни огради. Пространството като че ли е разделено на два сюжета. В горната част са човешки фигури в движение, забързани в своето ежедневие – файтонджията, колоездача и разносвача на вода. Всички те са с гръб към другата тройка в композицията. Тя се състои от образа на цветаря и две женски фигури. Чаровните дами се изцяло с лице към зрителя. Тяхното облеклото носи романтиката на началото на 20. век – дълги рокли, аксесоари – шапки, чантички и чадърчета. Човекът, който продава цветя е в центъра на композицията, но той е зададен само в профил. Неговото лице е полуоткрито. Той е беднякът, знак, че героят не живее с мирските закони, а с тези на „божа птичка”. Белязан като чудак, странник, различен от общността, той носи своето „богатство” в плетената кошница с цвета. Героят като че ли е занемял пред двете женски фигури. За него те са неземни създания, които могат метафорично да се уподобят на цветя. Единствената му и последна човешка радост е да дарява с красотата на природата.

През 2000 г. в дом паметника постъпват два релефни плакета. Те са дарение от съпругата на художника, етнографа Янка Атанасова. Първият[12] е с надпис „120 години килийно училище с. Красен”. Следва изображение на дясна ръка с писалка.

От есента на 1907 до началото на воините Йовков е учител в с. Каралий (дн. с. Красен). Отначало е учител, а след откриването на прогимназията в селото през 1909 г. става и неин първи директор до 1912 г.

Сведения и данни за учителския период на писателя в Добруджа дава историографът Димо Минев в книгата си „Йордан Йовков. Спомени и документи”. Отначало започва като учител в с. Чифлик Мусубей (дн. с. Долен извор), Генералтошевска околия на 1 септември 1900 г. със степен „временно назначен”. През 1902-1903 г. служи в Школата за запасни подпоручици в Княжево, а след това се записва да следва в Софийския университет. Това е през пролетта на 1904 г. Отново на 1 септември същата година се завръща в Добруджа и продължава учителската си работа в с. Чифлик Мусубей. През учебната 1906-1907 г. работи в с. Саръджа (дн. с. Росица), Добричка околия, след което се премества в с. Каралий. Отначало там работи като първоначален учител през учебната 1907-1908 г.[13]

Историографът дава и други сведения. В това селото е имало и по-старо трикласно училище. То е строено през 1892 г. Отначало бъдещият писател учи децата там до 1909/1910 г.[14]

Селото е с традиции в българското образование. В него е съществувало килийно училище. Това става след Кримската война (1853-1856 г.). В своята книга „Добруджа през Възраждането. (Културен живот, църковно-национални борби, революционни движения)” историкът Велко Тонев разглежда културния живот и възникването на учебното дело по българските земи. Училищният живот въпреки неблагоприятните условия не прекъсва и след османското нашествие. Създават се килийни училища. Те имат историческата заслуга да съхранят българската просвета и култура.

Училищният живот през Възраждането започва навсякъде от схоластиката на килийното училище. Усвояването на взаимоучителния метод на обучение се извършва най-рано в селища с подчертани икономически възможности, с изявени народностни потребности. Не случайно на първо място тук се нареждат селища като Свищов, Габрово, Копривщица, Котел, Сливен и редица други. Техният опит става достояние и на българите в отдалечения Добруджански край.[15]

Едва ли може да има съмнение, че това са църковни килии, устроени към малкото оцелели или тепърва открити църкви в селищата с българско (християнско) население. През периода 1865-1870 г. са създадени редица училища. Сред тях е и килийното училище в с. Каралий.[16]

Според Списъка на българските училища, читалища и църкви в Добруджа през Възраждането, съставен от В. Тонев, в с. Каралий се прави килийно училище през 1865 г., а малко преди това – 1860 г. се изгражда църква.[17] Днес, в нейния двор, все още могат да се открият темелите на училището.

Плакетът се изготвя, може да се установи, през 1985 г. по повод на „120 години килийно училище с. Красен”, село, свързано с живота на писателя в Добруджа.

Другата изработка на Я. Атанасов[18] е с надпис „Йордан Йовков. 1880-1980”.

Това е стилизирано изображение, съставено от два елемента – два житни класа и перо на перодръжка. Навярно художникът е имал творческата идея за това, че Йовков идва със своето семейство в хлебородната шир, тук започва неговият път като учител, но и тук начева първите се стъпки като почти никому неизвестен автор на поетични творби и разкази. На тази златна земя се раждат образи, сюжети, идеи за бъдещи творби. Знакът е работен по повод на 100 години от рождението на писателя. Това като време е 1980 г., когато в Добруджа се провеждат големи юбилейни тържества за Йордан Йовков, наречен от своите земляци „Певец на Добруджа”.

Художникът Я. Атанасов оставя богато творческо наследство. Още като студент участва в реставрирането на храм-паметник „Александър Невски”, Рилски манастир, скалните църкви в с. Иваново, Русенско и Бачковски манастир. Изписал е църквите в с. Дончево и с. Преселенци, Добричко, както и параклиса във Военното гробище в Добрич. Негови творби са вече притежание на галериите в родния му град, София, Балчик, Каварна, Велико Търново, Враца, Силистра и други. Инициатор е за създаването на колекцията в галерията в Добрич, организира различни общи, индивидуални, национални и колективни изложби. Взема участие в много национални, регионални и международни изложби. Става популяризатор и лектор на курсове по история на българското изкуство. Художникът оставя диря и в Драматичен театър „Йордан Йовко.[19]Сигурно историята, спомняща за многобройните творчески изяви за художника, ще бъде допълвана в годините, в новото столетие…

Но за Я. Атанасов трябва да се помни и да се пише и като за потомък на Йовковите хуманистични послания, който поема мисията да остави знаци по Златна Добруджа в памет на големия български писател и класик.

[1] Султанов, С. Йовков и неговият свят. Литературни етюди. С., 1980, с. 146.

[2] Енциклопедия на изобразителните изкуства в България в два тома. Том първи А–Л. С., 1980, с. 98-99.

[3] Атанасов, Я. Биографични бележки. – Янко Атанасов. Спомени от стария Добрич. Съставител Янка Атанасова. Добрич, 2010, с. 100-101.; Янко Атанасов (1926-1999).

[4] Снимка – Мемориален знак, изработен от художника Янко Атанасов. Мястото, където се е намирала къщата на семейство Йовкови в с. Чифуткьой (дн. с. Йовково) – инв. № 354 научно-спомагателен музеен фонд „Йордан Йовков”, дом паметник „Йордан Йовков”, Добрич.

[5] Снимка – Къщата на семейство Йовкови в с. Чифуткьой (дн. с. Йовково) – инв. № 38 научно-спомагателен фонд „Йордан Йовков”, дом паметник „Йордан Йовков”, Добрич.

[6] Сарандев, Ив. Йордан Йовков. Жизнен и творчески път 1880-1937. С., 1986, с. 39.

[7] Вайкова, Д. Слово по случай откриването на изложба графика „Спомени от стария Добрич” на Янко Атанасов. 1 октомври 1986 година, Художествена галерия – Добрич. – Янко Атанасов. Спомени от стария Добрич. Добрич, с. 8.

[8] Йовков, Й. Събрани съчинения в шест тома. Т. 3. С., 1983, с. 181.

[9] Графична творба „По малката сестра” на художника Янко Атанасов, смесена техника, размер 30/40 см. – инв. № 53 основен фонд „Художествени творби. Йордан Йовков”, дом паметник, Добрич.

[10] Графична творба „Последна радост” на художника Янко Атанасов, смесена техника, размер 40/30 см. – инв. № 54 основен фонд „Художествени творби. Йордан Йовков”, дом паметник, Добрич.

[11] Йовков, Й. Събрани съчинения в шест тома. Т. 2. С., 1983, с. 27.

[12] Плакет, изработен от художника Янко Атанасов – метален, кръгъл, нискорелефен, еднолицев, с петредов надпис и фигурка – „120 години килийно училище с. Красен”, с размер 5,5 см./5,5 см. – инв. № 4632 научно-спомагателен фонд „Йордан Йовков”, дом-паметник, Добрич.

[13] Минев, Д. Йордан Йовков. Спомени и документи. Варна, 1969, с. 67.

[14] Пак там, с. 74.

[15] Тонев, В. Добруджа през Възраждането. (Културен живот, църковно-национални борби, революционни движения). Варна, 1973, с. 47.

[16] Пак там, с. 60.

[17] Пак там, с. 270.

[18] Плакет, изработен от художника Янко Атанасов – метален, кръгъл, нискорелефен, еднолицев, с кръгъл надпис – „Йордан Йовков. 1880-1980”, с размер 5,5 см./5,5 см. – инв. № 4633 научно-спомагателен фонд „Йордан Йовков”, дом-паметник, Добрич.

[19] Атанасов, Я. Биографични бележки. – Янко Атанасов. Спомени от стария Добрич. Съставител Янка Атанасова. Добрич, 2010, с. 100-101.